Победата на студентското движение в Бангладеш не бива да изненадва никого

Двадесет и пет годишният Абу Сайед, наследник на фермер и едно от девет деца, беше сполучлив стипендиант в едно от Най-добрите университети в Бангладеш. Той мечтаеше един ден да си обезпечи държавна работа, която да подсигурява икономическа непоклатимост и може би да тласне фамилията му към възходяща подвижност.  Но когато държавното управление възвърне квотна система, която дава на потомците на „ борците за независимост “ – хората, които освободиха Бангладеш от Пакистан през 1971 година – шокиращи 30 % от тези мощно мечтани държавни работни места, фантазиите му бяха разрушени.

Сайед знаеше, че сега в Бангладеш има 18 милиона безработни младежи и не искаше да бъде част от тази злокобна статистика, откакто приключи. Така той стана водещ координатор в общонационално придвижване за реформиране на квотната система, което стана известно като „ Студенти против дискриминирането “.

При един митинг той застана на към 15 метра (50 фута) от полицията на Бангладеш и протегна ръце в символ на непокорство.

Те го гръмнаха.

Видеозаписът на това крещящо извънсъдебно ликвидиране беше споделен като горски пожар онлайн, разпалвайки пожар, който извади стотици и хиляди възпитаници от цялата страна по улиците. Педагози, юристи, родители и водачи на рикши се причислиха към тях в символ на взаимност, яд и печал за гибелта на Сайед и повече от 200 други протестиращи, които починаха в ръцете на подкрепящи държавното управление студентски деятели и въоръжени сили.

Техните старания и действителните опасности, които поеха, не бяха напразни.

Върховният съд преразгледа квотната система, като разпореди единствено седем % от работните места на потомците на борци за независимост.

Но даже тази солидна отстъпка не се оказа задоволителна, с цел да постави завършек на размириците.

Насилието, нанесено върху него, промени фрапантно студентското придвижване. Сега студентите желаеха да реализират доста повече от просто фиксиране на квотната система. Те желаеха значима, систематична смяна. Те желаеха ново държавно управление и желаеха министър председателят Шейх Хасина да подаде оставка.

За потрес на огромна част от света настояванията им бяха изпълнени по-рано през днешния ден.

Признавайки, че няма да може да пречупи решимостта на студентското придвижване – придвижване, което съставлява самото бъдеще на Бангладеш – Шейх Хасина подаде оставка от поста си и небрежно напусна страната с боен аероплан.

Студентско придвижване, водено от идеалистични младежи като Абу Сайед, съумя да накара един автократ, управлявал страната с желязна ръка в продължение на 15 години, да избяга, без да поглежда обратно след пет къси седмици.

Успехът на това придвижване е най-силното доказателство, че народът на Бангладеш към този момент не се задоволява с икономическия напредък за сметка на правата на индивида, свободата на словото и демокрацията.

Наистина през последното десетилетие Бангладеш под управлението на Шейх Хасина и нейната Лига Авами процъфтява стопански. Но до момента в който стопанската система вървеше от триумф към триумф, държавното управление приемаше, че това значи, че може безнаказано да потъпква гражданските права и свободи на популацията, да не разрешава опозиционните партии и да ръководи както си желае, без почитание или ценене на законите на страната и световни демократични правила.

Наистина, в продължение на 15 години министър-председателят Шейх Хасина се хвалеше при всеки комфортен случай по какъв начин е понижила на половина бедността в най-слабо разрастващата се страна и употребява икономическите триумфи на страната, с цел да отклони вниманието от огромните брой публицисти и деятели, които са били убити, хвърлени в пандиза или изчезнали за единственото закононарушение да се осмелят да подлагат на критика нейното държавно управление.

Но опитът на Хасина да показа нарушаванията на правата на индивида, потисничеството, корупцията и неравенството като неизбежна цена, която би трябвало да бъде платена за икономическия разцвет, беше опит, който имаше всеобщ противоположен резултат. През последното десетилетие или повече, когато ново потомство набъбна в това, което неведнъж се разказва като „ просперираща страна, която е във напредък “, нещо стартира да се трансформира в душeвността на нацията.

Откакто Бангладеш обезпечи своята самостоятелност от Пакистан през 1971 година, младежите в страната, травматизирани от насилието, нанесено на тях и на по-възрастните им от пакистанската войска, значително реагираха на политическия дисбаланс и несправедливостите, които лишиха задръжте в новооснованата република по два метода: като се опитате да работите в границите на системата или като напуснете.

Наистина, огромен брой бангладешци от поколението на моите родители напуснаха страната всеобщо през 80-те и 90-те години за Съединените щати, Обединеното кралство, Европа и даже Близкия изток в търсене на по-добро бъдеще. Тези, които останаха, значително държаха сведени глави и се въздържаха да се съпротивляват на ексцесиите на държавното управление.

Но през последните години бангладешците от потомство Z, навършвайки пълноправие, започнаха да гравитират към трета алтернатива. За разлика от родителите им, тяхната фантазия и упоритост не е била да заминат на Запад или да останат да работят в системата. Тяхната фантазия беше да останат и да реформират страната. Те не бяха подготвени да одобряват нарушаванията на човешките права от едно корумпирано държавно управление като цената, която трябваше да платят за икономическия напредък.

Между 2018 година и 2020 година интервюирах десетки младежи, до момента в който работех като задграничен сътрудник в Бангладеш.  Почти всички бяха необикновено горди от бързия стопански и софтуерен напредък на страната, само че бяха обезверени от упадъка на човешките права и демокрацията. Те обичаха страната си и желаеха да покажат любовта си, като усъвършенстват нещата, а не мълчат.

На пръв взор наподобява, че студентите като по знамение са свалили всемогъщото държавно управление на Хасина за пет къси седмици, само че тази гражданска война се е подготвяла с години. Тези, които участваха в студентските митинги тази година – тези, които се отхвърлиха от живота си –  израснаха, гледайки по какъв начин страната просперира, до момента в който държавното управление ставаше все по-авторитарно и злоупотребяващо.

Мнозина бяха прекарали съвсем целия си млад живот в търсене на способи да отделят икономическия напредък от деградацията на демокрацията. През 2018 година, откакто рейс губи надзор и убива двама младежи, се ражда придвижването за пътна сигурност. Студентите желаеха по-безопасни улици, като превзеха улиците за пет дни, ревизираха лицензи и насочваха трафика, който е прочут като сложен за навигация в Бангладеш. През същата година едно студентско придвижване сполучливо докара до катурване на квотната система. През 2019 година те излязоха по улиците на тълпи, откакто студент беше убит от проправителствени деятели поради обявата му във Фейсбук, критикуваща държавното управление.

По време на всички тези придвижвания студентите сами видяха по какъв начин държавното управление постоянно упреква опозиционните партии за насилието, осъществено против протестиращите, макар че студентското крило на държавното управление постоянно е отговорно за това. Те също по този начин видяха по какъв начин техните старейшини и тези, които са на власт, показаха икономическите триумфи на нацията като причина да поддържат дейностите и политиките на актуалното държавно управление.

Отново и още веднъж техният революционен дух беше обезсърчен. И въпреки всичко, когато минаха от младежи до младежи в средата на 20-те, те разшириха знанията и зрелостта си, като в същото време съумяха да запазят пристрастеността си жива. Те желаеха да освободят Бангладеш от неговото задушаващо държавно управление и да му оказват помощ да доближи същинския си капацитет – като демократична нация, която почита и пази правата на всички свои жители.

Днес, след пет седмици клане, болежка, боязън и сърдечна болежка, те реализираха фантазията си. Младите бангладешци към този момент са отпред на страната и може би за първи път в живота си имат причина да се надяват за бъдещето.

Разбира се, в този момент ще има служебно държавно управление, следено от армията на Бангладеш. Някои хора се тормозят от тази вероятност, защото в предишното сходни държавни управления се оказаха неидеални за отбрана на правата на индивида и поощряване на демокрацията. Но студентските водачи, които ни доведоха до този миг, към този момент дадоха обещание, че ще се уверят, че това краткотрайно държавно управление няма да бъде като всяко друго, което страната е виждала до момента. Те дадоха обещание, че ще се погрижат това ново държавно управление да не излезе от линията и да не отнеме властта от хората. И знам, че ще държат на думата си, тъй като това е тяхната страна, тяхното бъдеще и тяхната фантазия за цялостен живот, че рискуваха всичко, което в миналото трябваше да реализират.

Тази гражданска война е ясно обръщение от младежите към тези, които от дълго време държат и злоупотребяват с властта, освен в Бангладеш, само че и по целия свят. Вашето време изтече.  Членове на едно ново потомство – които не желаят да се откажат от правата си и са подготвени да се борят за правдивост на огромна персонална цена – в този момент ръководят. Промяната към този момент е неизбежна. Всички би трябвало да се качим или да слезем от влака.

Възгледите, изразени в тази публикация, са лични на създателя и не отразяват безусловно публицистичната позиция на Al Jazeera.